В очакване на студа, типичен за Малък Сечко, с вуйна ми тези дни се размечтахме по телефона на много интересна тема, която до сега не съм коментирал. В нейните и в моите детски спомени открихме едно детство, което вече го няма. Изтрито е. Не може да се изтегли за таблета ти от Google Apps или Apple Store.
Всички знаят през какво преминават децата днес. Извънредно положение. Маски. Ваксини. Забрани. Контрол. Дистанционно обучение, което по мнение на потърпевши родители, е нито риба, нито рак.
Това не е детството на моето и предишните поколения. Ние помним друго.
При баба и дядо сме на село - през ваканцията или само за събота и неделя. През нощта е паднал сняг и е натрупал тихо. Всичко е бяло и само дима от комините издава някакъв живот отдалече. Още преди да се събудим, дядо е изринал преспите и нахранил животинките, а баба е опекла баница за закуска с мляко от овцете и яйца от кокошките им - пресни, от тази сутрин.
Още сънени, докато гладно лапаме баница с кисело мляко, баба ни приготвя най-топлите дрехи, които се намират, дядо ни сковава от няколко стари щайги една шейна. Мало и голямо се приготвя, кой както може, за да се порадва на снега, защото е дар от Бога, и за душата, и за земята.
От високото по баира се спускат всякакви люде и с всевъзможни средства. Едни като нас - с набързо сковани шейни. Други, още по-хитри, с легени и корита, че даже с някой стар найлонов чувал. Радостта е голяма, всички сме на върха на щастието - усмихнати, запъхтени и с тупкащи сърца. Няма състезание, няма борба. Всеки се е впуснал във върховното удоволствие, което само зимата може да ни даде.
Отвъд баира, творческите натури правят снежен човек. Някой е донесъл от вкъщи въглени за очи и копчета, друг - морков за нос и кофа за шапка, и една дълга върлина, забучена от едната му страна като скиптър на цар. Царят на снежното кралство! Запечатваме този момент в съзнанието си с бой със снежни топки, след който никой не остава сух и неоцапан със сняг.
Докато се нарадваме на снега и се наиграем, никой не усеща как е преваля пладне и зимното слънце тръгва към хоризонта. Дружината по живо, по здраво, се разотива. Прибираме се и ние: мокри, премръзнали и щастливи в едно, защото зимата е така. И вкъщи, баба ще ни сгрее с топла чорба, докато ни простира мокрите дрехи до печката, а дядо сърба греяно винце с черен пипер. Гозбата на старата е проста, но много вкусна, и тя ни гледа и ни се радва как греят очите и как дъвчат устите, без кавги, без разправии. Всички за живи и здрави, сити и доволни.
И, ако някой, все пак, е по-болнав и челото му гори, баба ще му отсипе малко от греяното вино на дядо и ще го подслади с голяма лъжица мед. А после ще го съблече и като го разтрие с ракия едно хубаво, да го загрее и отвън, ще го навлече с вълнени чорапи с оцет и го сложи да легне на леглото най-близо до печката, за да се изпоти и всички болежки да излязат.
Защото зимата е да сме калени и да сме заедно и на топлото, и на студеното, че като започне училище след това, пак да сме будни и с остър ум, да се учим и да сполучим.
Тази моя история с малки разлики се е случвала навсякъде из Европа: от Франция до България, и от Италия до Скандинавия. Няма да намериш много снимки и документи от това време, но в спомените порасналите деца помнят незабравимото детство на село при баба и дядо, което никой не им отне.
Какъв е твоят най-ярък спомен от зимата през детството ти? Сподели с близки и приятели своите спомени или този пост от блога. Ако ми пишеш с твоя история, ще съм много поласкан.