За да се откъснем от градската суматоха, приятеля ми и аз решихме да направим малка обиколка из Родопите. С пълен резервоар и познанията на Клемон за тази приказна планина, ние се запътихме на юг от София един съботен юлски следобед.
Тръгнахме след пладне и на свечеряване подминахме Кричим, където седянките вече бяха започнали и мъжете оглеждаха с нескрит интерес колата с варненска регистрация. Минути по-късно спряхме на язовирната стена, където само едно голямо куче ни обърна внимание. От страната на язовирната стена ме побиха тръпки и се дръпнах. Беше величествено и страшно. От другата, където вятърът леко браздеше водата - моя зодиакален елемент, се чувствах сякаш спокоен, уютно.
Хладният вятър ни припомни, че вече сме в планината, преди да продължим към нашата крайна дестинация. Скоро, отклонихме от главния път, спокойно лъкатушещ между гористите планински склонове, и поехме по тесен и, само отначало, разбит път. Високо, сякаш оплели се в клоните на дърветата, се кипреха пухкави облачета. Те се озоваха на пътя ни по залез слънце и, докато се прехласвах по гледката, която се откри отвисоко, се оказахме над тях.
Спирахме няколко пъти за снимки и там горе Клемон ме помоли да изгася колата. Беше толкова тихо, че отначало помислих, че ушите ми са заглъхнали от високото. Не, не бяха. Тишината ни хвана неподготвени. Не след дълго влязохме в Осиково. Хората се бяха събрали пред кръчмата и само някои от тях ни посрещнаха с поглед.
Миришеше на село. На оборска тор и животни, както ги помня от дете. Почувствах се, както героинята на Розмари от „Стопанката на Господ”. Шортите и потника, с които тръгнах от София, изобщо не отговаряха на климата тук. „Това лято е като предната зима”, си спомних думите на един мой приятел.
Входната врата беше отключена. До прага имаше буркани от скоро приготвяна зимнина, а на вратата ни посрещна Елеонора. Нашата любезна домакиня ми каза, че съм облечен тънко и, докато се настаним, подготви вечерята. Фасул, сирене и сок от малини.
Докато хапвахме лакомо, някой по-бързо, други не чак толкова, тя сладкодумно обясни, че основната храна в селото е боб, картофи и за това тя със своите 67 години е толкова пъргава. Разбрахме, че селото опустява и, след като дълги години никой не е умирал там, започнали все по-млади да си заминават. Съгласихме се, че цигарите, алкохолът и захарта са сред основните причини за това. Последната й идва скъпа тук и за това си подсладихме със нейния сироп от малини.
Топлата й къща, строена в края на 80-те, имаше течаща вода, но тоалета беше навън. Тя разказа, че месото не е чуждо за тяхната трапеза. Кравата освен с мляко ги дарява и с теленце, месото на което на есен ще консервира.
Като учител, с болка сподели, че скоро ще закриват местното училище. Децата и без друго вече били малко. А най-близкото населено място е на поне час път с кола.
След като избистрихме политиката и й предложих идеи и билки за домашните и кравата, с Клемон излязохме на разходка. За мое учудване, беше съвсем тъмно. Уличното осветление беше изгасено. Но имаше звезди. Много и големи звезди.
Беше разкошно.
Бях запленен. Прекарал съм много нощи в съзерцаване на звездите в открито море, но това беше друго. Освен това бяхме с 1280 метра по-близко до тях.
На сутринта замириса на мекици. Бяхме ги коментирали вечерта, но и без това, можех да разпозная аромата по коридора, подканящ ни на закуска. Усмихната, нашата домакиня ни гостѝ и с кисело мляко и сладко от ягоди. Обясни, че днес ще бере малини, понеже вече са готови за продаване и за това се сбогувахме скоро.
Когато се стопли и рижавият котарак вече се припичаше на слънце, се простихме с Осиково и продължихме надолу.
Заваля. Сякаш като слязохме под облаците те побързаха да измият окаляната ми кола. Подминахме Пампорово и продължихме към Чудните мостове. Като по поръчка дъждът спря когато стигнахме високото и трябваше да излезем да разгледаме. В този промеждутък компания ни правеха само едно семейство с куче и наоколо местни, предлагащи домашно сладко от боровинки и всякакви други вкусотии.
Сякаш, за да ми напомни, че ни чака път дъждът пак рукна напук на слънцето. В Смолян, след като изпихме по една лимонада в първото отворено кафе, се поразходихме из китния център. Прясно измит и нежно парфюмиран от липите край нас градът ме очарова с красивата си гледка и спокойствието на минувачите.
Пренощувахме в Чепеларе, а на сутринта продължихме за Зорница. Вече бях свикнал с лъкатушещите пътища, но този път бях приятно изненадан от гиздавото село кацнало на едно красиво било на планината. Малко по-нагоре продължихме пеш, а като огладняхме, потърсихме цивилизацията, за да обядваме.
Това се случи в Синия Хан, самотен застанал в един завой на реката. Харесахме мястото и за нощуване, но първо посетихме Широка Лъка и Хвойна. На свечеряване ханджията ни посрещна в вкусотии, които блажено нахраниха празното ми стомахче. Беше съвсем пусто и наоколо нямаше жива душа. Спах като къпан почти до обед, когато хапнахме и като напълних планинска вода в манерката, се върнахме обратно в София.
Щастието на мъжа минава през корема. Здравето също. Излиза, че с един куршум поваляме два заека: домашна храна приготвена с любов решава много главоболия.
Как прекарваш своето лято? Сподели в коментари.