Понякога, чувствам, че животът ми е поредица от люлеещи се трапеци. Аз или вися на гредата на трапеца люлеейки се, или, в продължение на няколко секунди преодолявам пространството между два трапеца.
През повечето време се стискам здраво за гредата на настоящия момент сякаш от това зависи живота ми. Люлее ме постоянно напред-назад с определена скорост, която аз имам чувството, че контролирам. Знам повечето правилни въпроси и дори някои от верните отговори. Но от време на време, както радостно — или не толкова радостно — си се люлея, гледам напред в далечината и какво да видя?
Виждам гредата на друг трапец да ме гледа. Тя е празна. И знам, с това място в мен, което знае, че тази нова греда има моето име върху себе си. Тя е моята следваща стъпка, моя растеж, моя живец, която идва, за да ме хване. В дълбините на сърцето си знам, че за да израстна, трябва да пусна захвата си от настоящата добре позната греда, за да премина към новата.
Всеки път, когато това се случи, аз се надявам — не, моля се — да не се налага да се хващам за новата. Но в моето място за знания, аз знам, че трябва да напълно да отпусна захвата от моята стара греда и за известно време трябва да летя в пространството, преди да мога да се хвана за новата греда. Всеки път, когато го направя, съм изпълнен с ужас. Без значение, че в всеки предишен път, когато съм прелитал, съм успявал.
Всеки път се е страхувам, че ще пропусна, и ще се размажа в невидимите скали на бездънната бездна между гредите. Но така или иначе го правя. Трябва. Може би това е същността на вярата, както мистиците я наричат. Без гаранции, без мрежа, без застраховка, но го правим все пак, защото не можем повече да висим на тази стара греда. И така продължава за нещо, което изглежда цяла вечност, а всъщност трае една микросекунда. Аз се рея през тъмното пространство, наречено „миналото е приключило, а бъдещето още не е тук“. Това се нарича преход. Вече започвам да вярвам, че това е единственото място, където настъпва истинската промяна.
Имам смътно съмнение, че зоната на прехода е единственото реално нещо, и че гредите са халюцинации, които сме си измислили, за да не забележим празното пространство. Да, въпреки целия страх, който може да придружава преходите, те все пак са най-жизнените и изпълнени с растеж, моменти на страст в живота ни. И така, трансформацията на страха може да няма нищо общо с прогонването му, а по-скоро е да си позволим да се „помотаем“ в зоната на прехода — между гредите на трапеците — позволявайки си да поживеем в единственото място, където промяната наистина се случва.
Това може да е ужасяващо. Това може да е и просветляващо.
Като прехвърчаме през празното пространство може просто да се научим да летим
из „Бойци на Сърцето“ по Дайнън Пери
Вече е факт Фейсбук групата „Хранене за Красота и Здраве с Ники Суков“ Присъедини се и ти, ако считаш, че още не си намерил своето място под Слънцето
С много като теб може да сме вече приятели, но като член на тази фейсбук група ще получаваш всички мои публикации